Един петък след обяд…

Петък. Последен ден от работната седмица. Жега! На Гръцко-Българската граница поток от коли. Минава тъмносин „Мерцедес“ и гръцкия митничар учтиво иска паспортите откъм страната на водача. Побелял пухкав мъж подава паспортите и в този момент митничаря вижда, че жената до водача държи цветя в саксийки в ръцете си.

– Забранено е пренасянето на храни, семена и цветя. Има разпоредба и глобите са доста високи!

– Това е разсад за градината! – унило казва българина. – Купихме малка къщичка и сега трябва доматите да си ги садим, вместо да ида да си купя от магазина за едната салата. И краставици  се опитва да завъди. Купувам семена, после се садят. Пренасям ги. Там купувам пръст и безопасни торове…

– Не е разрешено… – опит на митничаря да прекъсне, но човекът беше набрал бая жабета.

– Дойдохме на тишина и спокойствие, ама къде ти. Петел ми се разхожда в спалнята и непрекъснато ми клокочи нещо. Като е ядосан и ме гледа с подлите си очички да ме накълве. Ей тази добра жена ми каза, че бил нервен, защото е преизпълнен с сексуална енергия и му взехме три дружки. Сега се разхождат като нинджи и пак няма домати.

– Все пак приберете растенията в багажника другия път…

– Хвърли в краката си тези неща, да не отнесеш глобата! – изсъска мъжът на български и жената стреснато изпълни заповедта.

– Пожелавам ви приятен престой! – младият митничар върна паспортите.

– Дали? „Хайде мили да полеем градината! Не мислиш ли, че стаите имат нужда от една боядисване в различни цветове за настроение.“ Или „Лампата ми е слаба, не може ли да си купим един голям полилей за кухнята, та да ми е светло. Какво ще кажеш, Слънчице да поканим кака Сашка и бате Миро да видят колко е красиво тук? Те си нямат никого, горките…“ До морето няма да мога да стигна да му се порадвам. Младите сервитьорчета да ми донесат нещо в пликче, само като ме видят да полягам на шезлонга. Да слушам шума на вълните и да си пийвам… Ама ще ми остави ли въздух тази прекрасна жена?

– Има и по-лошо! Можеше да вземете и майка й!

– Тя е свястна жена. Жали ме и така страхотно готви. Ех, да си имам късмета!

– Къде е къщето?

– В Уранополи! Като Пешо Българчето ме знаят вече.

– Ще дойда деа те видя, ако искаш. Не бой се, ще те намеря. И аз си имам такова нещо в къщи и ще се радвам да се измъкна, пък и ще ти помогна. Варя си страхотно узо и ще ти донеса! Искаш ли да ти докарам една коза? Тя жена ми …

– Не! Моля те! Прави си я на създърма, или каквото искаш. Наистина ли ще дойдеш? Оправи ми деня. Как се казваш?

– Петро съм и ще дойда още утре. Почини си и ще измислим как да ти помогна. – той им махна и колата потегли.

– Какво толкова те задържа? – попита жена му. – Започнах да се притеснявам да не започнат да търсят под седалките и в багажника.

– Да беше научила английски щеше да знаеш. Посъветва те направо гръцки да започнеш да учиш, че тука растенията няма да ти вървят, че е морски климата и е по-солено нещо си. Каза, че трябва да питаш местните баби как да се справиш и от тях да вземеш семена.

– Английски да уча на тези години? – ядоса се жената и пак подреди на колената си саксийките с цветя.

– Не английски, а гръцки. Бабите не говорят друг език и трябва да се потрудиш, за да се разбереш с тях. Пък и да пиете кафе… Тук му викат „Арабско“ кафе на нашето „Турско“. Казват, че бая познавали…

– Какво ми дойде на стари години? Как добре си бяхме до сега! Ама добре, че не ни глоби.

– Кой знае? Разбра къде отиваме и ако размисли току виж дошъл да си събере вересийте!

Жената гледаше стреснато, а мъжът и се смееше щастлив.

Така е на Балканите!

24.01.2021 г.